Стефан Бочев е роден през 1910 г. На 19-годишна възраст започва да следва право в Швейцария (1929), където завършва през 1933 г. Специализира в Университета по висши международни науки (1934-1936). През 1938 г. е началник на кабинета на министър-председателя Георги Кьосеиванов. В периода 1939-1941 г. е на дипломатическа работа в Стокхолм, а по-късно и в Швейцария.
През октомври 1946 г. участва в паметния опозиционен митинг на Никола Петков, след който влиза в полезрението на комунистическото управление. Уволнен е като дипломат и през 1949 г. е въдворен в лагера Белене.
В началото е затворен за срок от 18 месеца – от май 1949 г. до ноември 1950 г. Излиза за кратко, след което пак е прибран до 1953 г.
След лагера Стефан Бочев изкарва прехраната си като като хамалин, работи в строителство и като преводач.
“…Така че къде 10 часа сутринта двама от работещите на около стотина крачки по – надолу, по течението на реката, от мястото, където изкоренявах аз, като се запотили твърде много и ожаднели, решили да слязат до Дунава – да вземат малко вода. Тези двамата били Петър Б. Йондев – най- обикновен един “питомец”, – от анархията, ама не от водачите; – и така нареченият инженер “Бакалов”, дето действително беше “Бакалов”, само че не и “инженер”, ами един с четири семестъра по строително инженерство незавършил студент, когото Бог знае защо докарали тука. Но тъй като беше сериозно и способно момче, натоварили го бяха с инженерствуването по построяването на дигата около Острова: размерва, “разбива” кривите. Само че тъй като сега дигата беше спряна – през зимните месеци работата по нея се изоставяше – Бакалов изкореняваше, редом с нас и той.
Възможно е той да е взел инициативата да слязат до Дунава за вода: като “инженер на дигата”, той беше свикнал с повечко свобода на движение. Известни като “хората на Бакалов”, неговите помощници – вечно побиващи жалони, обтягащи рулетки – и разбира се, най – вече самият той – се движеха по дигата (а тя беше навсякъде), без охрана. Така или инак, но значи, сега той и Йондев отишли до Дунава, долу, за вода. И като се покачват обратно, по брега, попадат на двама “синьокапци” . Стой там – опит за бягство! И тия веднага обаждат за това на капитан Х…
…Не бяха минали и тридесетина минути, добръмча джипка – татък, където зад съборените клонаци, бяха останали ония двамата с вардещите ги кобри – синьокапци. Не виждахме точно какво става там. Но бяхме всички спрели работа, слухтим. И тогава – нямаше и две минути откак там беше бръмнала джипката – се чуха два тъпи удара: като с чук по талпа, глухи. Последвани от ругателен крясък. И секунди след това до нас дотича – ама в какъв вид! – Бакалов: повръща, целият се тресе – така трепереше. И не може да говори, устата му се отваря, но не може сричка да направи… Като се посъвзе, разбрахме какво станало. Както пристигнал капитан Х…, щом той зърнал Йондев, казал едно: А- ах!, издърпал пистолета си из кобура и дал два изстрела, право в главата на Йондев, от упор. А на него, Бакалов, ревнал: “Марш оттука”! – ругателните онези ревове, които бяхме чули…
На следния ден сутринта, като наближихме до местоработата – то пак там, където и вчера – отбиха ни да минем по пътеката край Дунава, дето беше станало “онова”, та да видим: за назидание демек.
… Трябва да запомня, трябва да запомня мястото! Един ден, ако съм жив, ще дойда тука, ще издигна, тука! – паметник на този, който загина, защото беше се осмелил да каже, че е, и така се осмели да бъде! – човек. Напрягах цялото си внимание как, по какво да запомня това място? Ах – ето: Дунавът, на около десетина метра нагоре по течението, образува малко “заливче”. И в него има циментови блокове, два – три – захвърлени там, отчасти във водата, отчасти на брега!… Идете, о бъдещи вие, които един ден, като прочетете – все пак и това време ще дойде – тези редове, ще научите за Йондев “Човека”!…”
Откъс от книгата”БЕЛЕНЕ сказание за концлагерна България” с автор Стефан Бочев