“С д-р Гачев от Пловдив създадохме навремето първия свободен опозиционен профсъюз в града, наричаше се “Маркс-ленинска синдикална опозиция”. Тогава в Пловдив бяхме голяма група троцкисти. Д-р Гачев загина в един от лагерите в Добруджа. През 1947 год. ме закараха в лагера Босна близо до Ножарево, където ме държаха около четири години. После ме прехвърлиха в Белене. Нямаше съд за нас тогава. Баща ми беше съдия в София и се опита да търси съдебен ред, но никой не даваше обяснения по онова време… Държаха се с нас по-лошо и от животни. Впрягаха ни като добитък от ранни зори до късна вечер. Хранеха ни с булгур и зеле. Татко не издържа и почина. Научих това много по-късно, съвсем случайно. Никога няма да забравя – бях като полудяла, вървях през една нива с висока царевица и чупех всичко около себе си… Не исках да ме гледат, че плача… (жената заплаква). И семейството ми много препати покрай мен. И за какво беше всичко? Просто вярвах, че хората могат да живеят и по-добре, да бъдат братя – свободни и честни един към друг.”
Спомен от сборника “Свидетели”