Константин Марцел

Когато ме питат какво пък толкова си мисля, винаги отговарям: не мисля. За мислене – няма какво да се мисли, то е премислено отдавна. Още преди четиридесет години. Но си спомням. Спомените… Те ме мъчат. Искам да се избавя от тях, но не мога. С тях ще си отида от този свят и с единствен въпрос: защо беше всичко това, как е било възможно?… Нощем се стряскам, викам, мятам се… и излизам навън. Всяка нощ. Години наред съм гледал как силните на деня ме отминават, как се пазят от мен като от крастав, белязан човек. И не само те… Народът уплашен и всеки гледа да не го закачи някоя неприятност. Но карай да върви… То е минало.
Но не ми олеква. Времето лекувало? … Как да ме излекува от спомена за нашата бригада в Белене. От 5000 души колцина оцеляхме? Повечето са мъртъвци. Щом затворя очи, и започва да се върти филмовата ми лента – нашият строй от осакатени, измъчени, умиращи, гладни хора, целите в мръсотия. Строй от лица без надежда …
Арестуваха ме на 14 май 1947 година. „Клиент” за Втория народен съд. Обвиниха ме в шпионаж, в укривателство на врагове на народа, в участие в заговор против властта и опит за бягство… Бях следствен една година и двадесет и един дни в София. Първо в сегашното Министерство на вътрешните работи, а после в Централния софийски затвор. Вървим по дълъг коридор в подземията на МВР. От двете страни врати и отвсякъде се чуват писъци, стенания, викове… Изправиха ме до една стена с лице към нея и с вързани ръце. Започват да ме бият, но така, че да няма нищо счупено по мен. Един ми крещи:
– Казвай, твойта мама… признай чий агент си!
– Имате грешка! – отговарям. – Не съм агент на никого. Заблудени сте.
– Грешка ли? Ще си признаеш и майчиното мляко, ясно ли ти е, а?
И пак бой.
Отначало отказвах всичко, защото нямаше какво да признавам, но болките и мъките бяха такива, че ти идва да признаеш, че си убил дори все още живия тогава Георги Димитров, само и само да ти дадат смъртна присъда и да се отървеш…
И пак бой. Имаше един следовател Мойс – гледа цялото изтезание и процеди през зъби:
– Всичко ще си признаеш, всичко! Ние по девети избихме много гадове като тебе, та тебе ли нема да те…
…От Плевен ме прехвърлиха на остров Персин, в Белене. Аз бях в групата на непоправимите. Имахме най-тежкия режим. На три месеца един колет от четири килограма, едно писмо и едно свиждане. Мъчех се да свикна, че нямам семейство, нямам дом, нямам минало. Носех писмата в задния джоб и не ги разпечатвах. За да се държа твърдо. Четенето беше много мъчително. Веднъж майка ми доведе по-големия ми син, който беше вече десетгодишен, ученик. Детето ме гледа и плаче: „Татко, кажи на баба да не ме кара да уча стихотворението за Сталин. Не искам!” – и ми казва, че е накапал портрета му с мастило. И в този момент надзирателят пусна решетката между нас и отсече: „Свиждането се прекратява!” Изпъдиха майка ми и сина ми, а той се зъби срещу мене: „Гад такъв! Виждаш ли как си възпитал децата си бе, гад?” Бие ме, а аз през това време си мисля: „Трябва, трябва да издържа, но ако не издържа, все пак имам двама сина, ще пораснат и ще отмъстят за мене. Все един ден…” А душата ми се стяга, защото детето успя да ми каже, че учителката го вдигала на дъската, за да признае пред всички деца, че баща му е в затвора и е враг на народа. Представяте ли си какво е изживявала тази детска душа?
Сред нас имаше и културни хора – бай Стефан Янчулов, Бумбаров, Петър Коев, един бивш министър – академик Держански. Той не подписа декларация, че се отказва от възгледите си. Мнозина подписаха. Не издържа дори Вергил Димов. Подписа. Но генерал Вълков не подписа. Не подписа и Димитър Гичев. И той издържа. В Белене беше и министърът на финансите Стефанов. Имаше много комунисти. Там бяха Стефан Богданов и Загорски. Началник ни беше капитан Гогов – един такъв крив, гърбав, жесток тип и мерзавец…
…Аз излязох през април 1956 година. И най-абсурдното е, че не съм осъждан! Трябваше ми бележка за съдимост, за да почна работа, да лея бетон. Отивам да я получа. Поглеждам към графата „осъждан” и виждам, пише „неосъждан”. Обръщам се към чиновничката и й казвам: „Извинете, но аз съм осъждан, а тук пише, че не съм. Имате грешка! Аз съм съден по…” и изброявам четири членове от наказателния закон. Тя ме погледна с досада и ми отговори: „Другарю, тук при нас няма нищо, досието ви е чисто, вие не сте съден.” А в предприятието ме дебнеха като американец. Аз обаче им подавам бележката и ги гледам как се опулиха.
– Ето – казвам – черно на бяло! Аз съм честен човек, няма съд, няма присъди, няма затвори, няма Белене… Честен човек!
Само че осем години от моя живот изчезнаха, не съм бил на този свят, бил съм Бог знае къде и пак отново съм се появил!

Още лагерни истории