Дончо Стоянов

– Точно преди 40 години на 29 април, първия ден на Великден, около един часа през нощта непознати хора ни събудиха и започнаха обиск в къщата. Търсеха оръжие. Нищо не намериха, качиха ме на джипа и потеглихме към Търново. Там пристигнахме в 4 часа сутринта, свалиха ме на Стамболовия мост и заявиха, че само от тях зависи дали ще ме застрелят при опит за бягство. Мълчах. Пак ме качиха и продължихме.
– Каква беше целта?
– Да ме уплашат, те искаха да ни унищожат морално и физически…
– Защо?
– Хората по него време бяха с будно съзнание, имаха земя, имоти, чувстваха се икономически независими и свободни. Комунистите бяха малко. Аз не знам село от Търновска околия през 1946 г., в което да не беше спечелил БЗНС „Никола Петков”. Тогава 1 млн. 187 хил. гласоподаватели предпочетоха БЗНС „Н. Петков” и социалдемократите, с които бяхме сдружени в опозиция. Изпратихме в парламента общо 101 представители.
– Къде попаднахте след ареста?
– В подземията на Военния клуб в административния център – Горна Оряховица. Заедно с Никола Мушанов. Той ме окуражаваше така: „Не се плаши, младо, политиката е както футболната игра. Понякога завали, играчите се поокалят на терена, после напече слънце, поотъркат се и се поизчистят. Ще дойдат и други времена.”
В Горна Оряховица бях заключен под едно стълбище 48 дни – всичко, което носех по мене, изгни. После ме натовариха с хора от Севлиевско, Габровско, Търновско, Еленско в един конски вагон и пристигнахме на гара Белене.
– Какво се случи там, как изглеждаше лагерът?
– Бяхме доволни, че ни извадиха от единочките. Облякоха ни в немски военни дрехи и ни настаниха по бараките. Покривът – от брезент. Стените плетени, а отвътре намазани с кал и мекина. Сламата останала от вършитбата, зрънца пшеница с нея и през пролетта покълнаха и стената зеленееше. Никакво отопление. Подът – кал.
– На колко години бяхте, като Ви откараха в лагера. Какви хора Ви заобикаляха?
– Бях 23-годишен, студент по медицина. С мене бяха още Александър Найденов, народен представител, Рачо Домусчиев, също народен представител, Минчо Панов – юрист, проф. Петко Стоянов, Благой Николов, Георги Йорданов, Георги Кръстев, Иван Гешев. Всички бяха интелигентни хора, пребиваването там за повечето от нас се превърна в политически университет.
Помня, проф. Петко Стоянов разясняваше паричната реформа от 1951 г. като удар срещу българския селянин. Така и излезе.
Случайни хора в лагера в Белене не видях. Имаше с нас и комунисти, трайчокостовисти. Комунистите говореха: „Сгрешиха, опълчиха се срещу собствените си съюзници и братя, не върви на добре партията” – и изтърпяваха мирно и кротко наказанието, макар да нямаха определен срок.
– Каква беше работата, която извършвахте, какви хора Ви надзираваха?
– Трябваше да изкопаваме на ден по 5-6 кубика пръст и да я изнасяме с тарги. Работехме на 3-и обект. Началникът ни – С. К., беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй, без причина, с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?” Онзи мълчи, „Човек”, казва. „Знам че си човек, избухва началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?” Не му изтраяха нервите и на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто човек”. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа”. Който от лагерниците минаваше край мястото, оцапано с кръв, оставяше по шепа лайкучки.
Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как.
– Кога Ви освободиха…
– Освободиха ни около 300-400 души на 31 юли г. Няколко месеца след това ме изпратиха да отбивам редовна военна служба в мина „Бухово”. Още три години робски труд, през което време единственото удоволствие бяха градските отпуски, прекарани с хора като Милан Дренчев.
– Кога Ви беше най-тежко, непоносимо?
– В момента, в който наши бивши другари, преминали към казионния БЗНС, започнаха да ни привикват, за да подпишем декларации, че се отказваме от сегашните си убеждения. Тъй като и аз, и мнозина други не подписахме такива декларации, бяхме изпратени в Пазарджишкия затвор. Там прекарах 1954-56 година.
– Как протече животът Ви нататък?
– След излизането от затвора дълги години не можах да си намеря работа. Хващах се ту като изкопчия, ту като закупчик на земеделски храни. С малко хитрост и с помощта на приятел успях да се запиша и да завърша висше инженерно образование. Не ми позволиха обаче да работя по специалността. Където и да се появявах, изселваха мен и семейството ми, без да ми обясняват защо.
Целият ми живот премина в ужасни притеснения. И така до днес – когато униженията, на които бяхме подложени, започнаха да излизат на бял свят…

Още лагерни истории