Вънде Въндев

“Свалиха ни от вагона – „Момчета стегнете си обувките, че много път има, 20 километра“, любезни нали, минахме 200 метра и отзад, последните от нас, започнаха да викат: „Олеле, майко!“ милиционерите крещят: „Не гази тополките!“ И ни вкараха в едно место с вода, да не можеме да бегаме и кой, къде намериха, удряха.
Когато ни вкараха в конюшнята, ни дадоха по 40 см – на леси да спиме. Леса – без дюшек, без нищо. Кога завали снег, прозорци немаше, снегът върху нас, умираш от студ, прилепяхме се един към друг. Никой не казва защо си там, само гледаш да спасиш кожата, да не те утрепят.
Работехме в бригади от по 20-30 човека, накараха ни с тарги да копаме по 5 кубика земя, което е невъзможно! Вървим по пътека, отклониш се – направо стрелят. Пълни с въшки, рани, като се оправи времето, отзад нямаше човек да не е бит, на раните – червеи вътре! Аз изкарах близо 2 години, бях на 21. Вечер, като правехме проверка, отзад – милиционерите. Мръднеш малко – бам с тоягите! Отвън те изяждат комари, вътре – дървеници. Беше ужас! Беше работа, глад и бой… Сутрин като станеш, гледаш някой се обесил, не можал да издържи! Бил съм свидетел, как двама-трима ги убиха от бой. Повече бригадирите ги убиваха, не милиционерите. Имаше един Газдов, вечер вика: „Огледай се на огледалото, за последен път се оглеждаш“.
Като излязох, се ожених за дъщерята на началника на лагера, Иван Тричков се казваше. Тя му викаше: „Закачите ли го, ще се самоубия!“ Така спасих кожата. От нея разбрах защо: баща ми навремето бил окръжен войвода в Петрич, ВМРО. По-късно от досието си разбрах, че на 7 години съм бил агент на немското разузнаване. Сега съм на 80…”

Още лагерни истории