Петко Георгиев Михайлов – Огойски е български писател и политик. Роден е в село Огоя – Софийска област на 1 ноември 1929 година. Завършва гимназия в София. През 1950 год. е осъден на 5 години затвор за “вражески стихове и заговорническа дейност”, която присъда изтърпява в разни затвори и концлагера Белене. Следва в историко – филологическия факултет на Софийския държавен университет, на което следване слага край повторно осъждане на две години през 1962 год.
“… Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най – обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене. “Откарали го в Белене” като се кажеше за някого, все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най – нова история – островните мъчилища.
В четирите затвора, в които бях, преди да ме откарат на беленския остров Персин, бях се запознал с не повече от 100-200 души затворници из разните килии и отделения. Бях разбрал от всички тях за капацитета побрани затворници в няколко затвора – Плевен, Шумен, Варна, Бургас, Стара Загора, София, Пловдив и др. Защото яките решетки, дебелите стени и железните врати, изолацията ни на малки групи в килиите правеше обзора на съпротивата срещу режима доста ограничен. Там и управниците се усещаха по – сигурни във владеенето на положението. И колкото и тежък да беше вътрешният режим, той е все пак нещо познато, конвенционално. Затвори има във всяка страна, колкото и демократична да е тя, макар и само за криминални престъпници.
Лагерите са нещо съвем различно. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвани от предишната. Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация. Особено тук, на островите срещу град Белене. Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това опасано от широките дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора…
… Отделиха ни още на портала, отведоха ни настрана и под охраната на цяло отделение милиционери ни съблякоха до пояс, завързаха ни ръцете отзад и ни заявиха: “Засега, половин час на комарите!” А комарите бяха една съпътстваща цялото лято напаст. Докъдето погледнеш, особено привечер, небето над тебе вместо от въздух, гъмжи от облаци комари. Още след пет минути телата ни се покриха от смучещи кръвта ни комари. Махаш с глава, виеш тяло, очите ти ще изскочат от орбитите си, а облакът около тебе така се сгъстява, че не виждаш вече нищо и си готов с вързани макар ръце да полетиш срещу автоматите на охраната…”
Откъс от книгата “Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.” с автор Петко Огойски